tais е! Ден след ден животът ни се изнизва- къде с грешки, къде с щастливи мигове ( малко), къде удовлетворени или пък в болка, безизходица- но, си тече ли тече.

Когато сме щастливи - всичко е наред, но когато сме измъчени, когато грешим ( честичко) някак вътрешно усещаме, че не трябва да правим еди на кво си. Знаем, че ще сгрешим, че ще сбъркаме, но въпреки вътрешното си усещане пак продължаваме.

Нещо нустоимо подтиква, подбутва към грешката, и въпреки последствията, пак я извършваме. Като ония пеперуди, привлечени от огъня- знаещи, че ще изгорят, но той толкова силно ги привлича, че не могат да устоят.

Така е, с повечето от нас. Не можем да се въздължим, не можем да се откажем, не можем да спрем.
Изгаряме, боли ни и отдаде ли ни се нов шанс пак искаме да горим.

Разумът казва: " спри" , и " недей" - но сърцето отново е в огън, той се разпалва от жарта, покрита с пепел. Но жарта, тлее и чака суха съчка, за да се възпламени.

Например- за любовта, тя боли, изгаря, опустошава. През сълзи си казваме " за последно", но жарта само чака и отново някои ден от нея избухва силен огън, който ни изгаря.

И въпреки опита, болката: в сърцето отново потрепва надежда.
Надежда, че този път ще е по- различно, по- истинско, за цял живот. Не можем да устоим- и пак, отново горим...

www.images.google.com